Спи спокойно, детенце... Сънувай Земята разлята, успокоена от есенния дъжд, сънувай плясъка на хиляди обувки в локвите и бледата, загадъчна слънчева светлина...
За нас слънцето изгрява винаги рано сутрин около пет-шест часа. Пише го във вестниците. Ние мием очите си и често гледаме лицата си в огледалото. Никога не сме поразени от кривотата на чертите си, свикнали сме с нея.
Събуждам се една сутрин. До мен стои една сянка. Някой нарисува деня със сухи пастели. Очертанията се губят. “Когато станеш, не поглеждай през прозореца.” Някой ужасно некадърен художник продължава да размазва, а цветовете покорно падат на колене. Слънцето от картината е пробито. То напуква кората си под натиска на сивата атмосфера и катраненочерен сок потича от недрата му, докато опакова цялото слънчево тяло в черна политиленова опаковка. За пръв път виждам черно слънце... А сянката продължава... “Събирахме се на тълпи,за да се молим. Грачехме като гарвани и за малко да разперим черните си крила. Висяхме надолу с главата по сухите дървета, докато клонът се отчупи. Гризяхме Луната докато натъпчем свирещите си стомаси с истински цигулки. Някой се опита да каже... и млъкна. Някой се опита да върви и се спъна. Тогава кой би повярвал, че ще пълзим... Исссссссмамен сссссссссвят.....”.
Винаги съм си мислела, че живеем в едноетажна къща. Изведнъж мозъкът ми започва да чертае нова графика, в която животът е разделен на много етажи и само един от тях е реалността, която обитавам. Хората-прилепи (така ги наричам заради слепите им на дневна светлина лица) всъщност са съседите от някой долен етаж, които никога не съм виждала, просто защото те вдишват, когато аз издишам и обратно...
“Лакирам ноктите си в черно, преди да отида на някое fetish парти. Когато достигна до изоставените трафопостове и складове в индустриалната зона или забити читалища в крайните квартали... Там просто има много..твърде много самота и отчужденост, с която се храним. И ако един ден всички хора се превърнат в опаковани продукти на една идейно изчерпала се епоха, ако всички станат еднакви, “нормални” така да се каже, пазарът ще бъде залят от отчаяна несмилаема стока, без потенциални потребители. Производството ще спре.” Шум като от електрическа самобръсначка подстригва въздуха. “Нещата се променят толкова бързо, че нямаме време да запомним последователността им и дори самите тях. Дори и когато става дума за dark партита. Не е като преди... И хората не са като преди... Преди бяха яко – с балтони, черни гримове, нашийници с шипове, Gothic Rock, свещи, мрак... А сега... вече не е така... И истинските инфантилни хора ги няма... “ Настръхвам... Ами ако Бил Лийб е прав, че “утре” може никога да не дойде? От какво се страхувате? Не ви е страх от тъмнината, боготворите смъртта... От какво се страхувате? Неизвестно в каква връзка с въпроса ми, той продължава. Върти се като тирбушон и говори за големи, прашни помещения, изпълнени с ъгли и безизвестност. “Садо-мазо танцьори” импровизират зададена им на момента от присъстващите тема. В даден момент възприятията се изострят, както се изостря слухът на слепия и виждаш перверзната усмивка на Нивек Огр, който се опитва да ти каже нещо с грубо зашитата си уста. Конецът разкъсва кожата на места. Краката му - нежни, гладки, женски – са някакъв собствен, твой си колаж. Gothic и Darkwave събуждат заключените от Средновековието в сандъци призраци и виждаш само лъскавите кожи на танцуващите, гипсовите им грозни маски и неповторимите движения на латексовите жени. “Halber Mensch… Halber Mensch… Halber Mensch… Geh weiter, in jede Richtung Wir haben Wahrheiten fur Dich aufgestellt.. Wir sorgen fur Dich Wir nehmen fur Dich wahr Wir sorgen fur Dich Wir triggern Deine Sinne ” [einsturzende neubauten]
“Никога не съм празнувал на християнските празници... Дори обратно.. Почитахме други дати.... “ Не си християнин? А какъв си? “Вече никакъв...” Явно вярата не им е необходима. Те просто не вярват в нищо. Сами осъждат и оправдават душите си. И това ако не ги прави богове, то поне ги доближава максимално до божественото... или дяволското...
За пръв път виждам през размазаната рисунка със сухи пастели и сега разбирам, защо не трябва да упреквам художника, който просто е искал да скрие купчината странни, гримирани, черно-бели лица зад паравана от цветни изблици. Гипсово бели лица, на които лесно открояваш черните тонове около очите, изкуствените черни капки, обозначаващи несъществуващи сълзи. Пресъхнали реки оставят на въображението ти материал за чоплене и изследване.
“Познаваш ли латексовите жени? Те сгъват телата си като някое заклинание. Когато се събирахме, винаги ги търсехме, за да поговорим с тях... Само, че те не говорят. Единственото, което научаваме от тях са заклинанията. “ Пауза. “ Имаш ли цигара?” ... Събрах сили, за да попитам. Защо ви е да учите заклинанията? Това някакъв танц ли е? Отговор липсва. Сенките не отговарят на конкретни въпроси. Връщам се назад, преравям всяка казана дума и разбирам защо.. Прилепът беше отговорил на въпроса ми още преди да го задам. Той чува монотонното бучене на вентилатора от компютъра. Оглежда се за източника на равномерни металически проблясъци, които като изморен гайгеров брояч флегматично влачат премазаните си крака. Гласът му се слива със шумовете и сякаш цяла тълпа в един глас ми говори за някаква видеокасета с концерт на Revolting Cocks. Две друсани стриптизьорки на сцената припадат. Главата ми е видео и цялата безцветност се излива в очите ми. Виждам света наоколо като пералня, в която черното слънце се блъска от центробежната сила и ранено пуска черната си боя върху белите ризи, цветните поли и нежните копринени бикини.
“Пикасо всъщност е виждал само контурите на предметите...” казва за последно сянката и нейното тяло постепенно потъва като мастилено петно в плътната, задушаваща черна смес.
Ами ако наистина началото е тъмнината? Ако действително мракът е изплюл светлината? Какво ще стане, ако някой ден слънцето не изгрее точно в едиколко си часа вестниково време? А ако въобще не изгрее?
Чувствам се гладна и жадна. За първи път така настървено и вдъхновено започвам да прегризвам крилата си.

 

Обходих своята кутия от ъгъл до ъгъл – 4 на брой. Пълзях по тавана и падах, влачех се по стената и се свличах. .... Само миризмата на картон... И без кибритени оазиси....

 

 

на покрива на многоетажен блок духа вятър поглеждам надолу трябва да сляза страх ме е ще сляза ще сляза треперя хващам се за парапета и се премятам изведнъж блокът е облицован с ужасно дебел плат или някаква необикновена кожа сграбчвам я тя се бръчка под ръцете ми благополучно слизам пише частна собственост плантация от сателитни чинии еднакъв размер еднакво любопитни еднакво едни и същи ръцете ми се превръщат в кабели долавям движения на енергия в краката си слушам ви възприемам декодирам запаметявам звуците ви позволете ми да се самоизключа имат ли право машините на психични отклонения къде да си скрием от закона тогава нездравите късчета мозък

 

 

сега е сезонът на летящите найлонови торбички хиляди летящи призраци се привличат от тялото ти вдигаш поглед от земята към лицата на пешеходците найлонови торбички са опаковали лицата на всеки един нова материя усмивка замислена физиономия полиeтиленов поглед сезонът на ходещите найлонови торбички замръзващи клепачи капчици от топъл дъх пръстите се чупят като ледени висулки от стрехите на покривите сезонът на влачещите се наилонови торбички е сега дишат дори през порите на подобна изкуствена материя нов ден нов град ново усещане какво му беше на старото приспособили са се сезонът на фотоапаратите бе временно отменен поради липса на черно бяла лента заспи като зърно под снега чакайки да се завърнат лентите от юг увити около восъчните детски лица

 

Няма нищо по-умопобъркващо от звука на драскащи котета в кашон. Онова божество отгоре, чието име вероятно се състои от 216 цифри, или вероятно от нула символа на 3-та степен, все си мислим, че точно то ни е направило толкова лесно запалими. На опаковката пише указанията: “Когато не харесвате картона, от който сте изрязани, когато не сте съгласни с размера си и с физико-психичните си данни, тогава отворете пакетчето с надпис: кибрит.. И се самозапалете.” Безполезно е да поправяш нещо. По-добро хрумване е да разрушиш всичко старо и после да строиш наново. 1, 2, 3, .... n-2, n-1, n мравки полазват глезените ти и никога никой не е изпитвал по-прекрасно чувство от усещането на кожа... Метални късове бяхме, преди да ни направят рекламни табла. Носим информация. Генетична най-малкото... Носим продуктите, които вероятно някоя реклама ще си купи и събираме в 30-те си секунди ефирно време, наречено живот събираме, събираме, събираме, колекционираме хапки въздух. Картонени плакати и.. никой никога не е навеждал главата си (защото не иска да прилича на кокиче). Изрежи се отново, надраскай си очи – хиксове, използвай кривата страна на ножицата.. Обходил своята кутия от ъгъл до ъгъл – 4 на брой. Пълзя по тавана и пада, влачи се по стената и се свлича... Само миризмата на картон и без кибритени оазиси... мяяууууууу..