ПОСТМОДЕРНИЗЪМ

 

Ако направим една хирургическа операция на думата постмодернизъм, ще открием една доста интересна болест, наречена парадокс. Идването след тъкмо сега ("пост" - след ; modo - тъкмо сега) е един интересен абсурд, който ни подсказва основния принцип на постмодернистичната теория, белязала най-противоречивия период от съвременната история на изкуството.

Един естествен рефлекс на всяко ново поколение е отхвърлянето и отричането на старото такова. Ето защо периодите в изкуството се сменят така динамично, без особена връзка помежду си. В числовата ос на времето можем да поместим модернизма в рамките: 90-те години на 19-ти век до първото десетилетие на 20-ти. Но тълкуването мисълта на Карл Маркс: "Това, което произвеждаме, винаги изпреварва значително, което мислим.", ни довежда до извода, че можем да определим модернизма като базови производствени отношения, а в действителност истинското идейно съзряване е периодът на постмодернизма. И на практика, множеството технологични иновации впечатляват човечеството, но то все още не е било готово да осмисли тяхното истинско значение.

Началото. "Защо се случи насилието над реалистичното изображение в изкуството?" Реализмът се основава на огледалната теория за знанието, т.е. на твърдението, че съзнанието е огледало на реалността. Но кризата идва от логическата грешка, че съзнанието в действителност не е обективно. Пол Сезан изказва твърдението, че "Гледката вкючва гледащия." И наистина, образът винаги, съзнателно или не, бива изкривен от съзнанието на наблюдаващия. Интересен е и фактът, че напредъкът в науката, по-специално във физиката, съвсем логично допълва и дори обяснява посоката, в която поема изкуството. Да, именно Айнщайн, чрез своята теория на относителността се съгласява със Сезан. Но докъде ще доведе това позволяване правотата на всички гледни точки, можем да съдим по изкуството в наши дни. Важен момент е и изобретяването на фотоапарата, който възпроизвежда достоверно реалността и обезсмисля нейното възпроизвеждане от субективното око на художника.

Стигайки се до тази криза в изобразяването на реалността, се поставя началото на нови течения в изкуството, като кубизма, дадаизма, сюрреализма и други. Общото в тях е, че те променят начина, по който човекът възприема света, изкривяват, а понякога дори опустошават реалността. Развитието на това ново светоусещане започва с кубизма. Конкретно в живопистта се наблюдават множество нови черти. Образите стават по опростени, повечето детайли са сведени до прости геометрични и стереометрични форми. Изцяло в синхрон със схващането, че едно и също нещо може да бъде видяно по различен начин от различен наблюдател, кубистките картини придобиват множествени и едновременни гледни точки. Все по-ясно е изобразен синтезът между пространство и фигура, което напомня, че обектите не могат да бъдат разглеждани отделно от средата, в която се намират. Още един пример за това, че изкуството и съвременната физика са съгласни едно с друго и се допълват взаимно, не може да се наблюдава едно единствено, поддаващо се на изолиране събитие.

След периода, превръщащ реалността в сюрреалност, изкуството придобива съвсем нов облик.То вече е преминало през етапите на отражение, маскиране и изопачаване на основната реалност и следващото съпало, съвсем логично е липсата на основна реалност. Според концепцията за "възвишеното" на Лиотар, изкуството трябва да се стреми към изобразяване на онова, което е невъзможно да бъде изобразено, но е достъпно за човешкото въображение. Всички тези разсъждения са породени от картината на Казимир Малевич - "бял квадрат на бяло поле"(1915), която поставя основите на новото течение - абстракционизма. Именно чрез тази зародила се идеология е разрешен проблемът с "кризата на изображението". Премахвайки всички следи от реалност, Малевич и Мондриан правят излишно определението "неподходящо да изобрази реалността".

Паралелно с поставянето основите на абстракционизма, някои от арт школите в западна Европа възприемат новата машинизирана естетика. Особено силно се открояват имената на немския Баухаус (училище за архитектура и дизайн във Ваймар) и холандската група "Де Щийл", формирала се около едноименното списание. Елементи от това машинно мислене се наблюдават още при кубистите, както и при футуристите и конструктивистите. Интересна е съдбата на руския конструктивизъм, който поради своята силно политическа насоченост, бива заместен от управляващите със социалистически (героичен) реализъм, превръщайки се в силно държавно оръжие и машина за манипулация на народното съзнание.

През 40-те и 50-те години на 20-ти век Америка също строи своя история на изкуството. Нуждата от творци, които да подчертават демократичните възгледи на САЩ, е причината да бъде преоткрит абстрактният експресионизъм, за който се споменава още през 1919 като най-точно описание на творбите на художника Василий Кандински. Американският абстрактен експресионизъм, в известен смисъл не е ново откритие. Капковите картини на най-известния му представител - Джаксън Полок, имат своите първообрази - пясъчната живопис на индианците навахо, мексиканската стенопис и разбира се, дадаизма и сюрреализма. За съжаление Полок и голяма част от неговата школа стават жертва на алкохолизъм, ранна смърт и самоубийства, което за пореден път ни доказва, че изкуството не бива да е неограничавано от съзнанието, както и изцяло ограничавано от политически или социални схващания (пр. при руския конструктивизъм).

Но да се върнем в Европа. Началото на 20-ти век се зараждат предшествениците на абстрактния експресионизъм - дадаизма, merz-изкуството на Курт Швитерс и последвалия ги сюрреализъм. Едно от най-анархистичните движения на отминалото столетие - дадаизмът е възникнало като нихилистичен протест срещу безсмисленото кръвопролитие на Първата световна война. Паралелно с него се появява и merz-изкуството на Швитерс. Някой хора сливат двете течения поради видимата прилика помежду им, но самите основоположници на двете идеологии отричат да има връзка между тях. Merz-картините, merz-склуптурите, дори merz-поезията са изкуство, направено от отпадъци (всичко, което може да бъде намерено в която и да е кофа за боклук, както и словестно неизползваеми буквосъчетания). А произхода на думата merz е от френското merde - лайно. Идейно двете течения се доближават, макар и с привидно различни похвати. Измореното от безсмислените, инфантилни и агресивни прояви на дада, младо френско артистично поколение, се откъсва от самоунищожаващата се дадаистка реалност и поставя началото на сюрреализма. Появява се автоматичното писане като творчески механизъм за откриване на подсъзнателното. Творците са в непрестанно търсене на дълбоко скритите в човека чувства и преживявания. Те правят дисекция на сънищата и търсят зависимост в случайните събития.Само за няколко години изкуството се променя толкова много, че никога повече не би могло да бъде възприето еднозначно.

След това безкрайно търсене на идеи от творците, човек би казал, че те са пренебрегнали естетическото в едно произведение на изкуството. Това не е съвсем така. Разбира се, очевидна е разликата с класическото изкуство от времето преди Сезан, когато артистите са придавали най-голямо значение на красотата и излъчването, а не както при постмодернизма - на оригиналния замисъл. Чудесен пример за тази нова тенденция е откритието на Марсел Дешам, който придава стойност на всеки предмет, стига той да излиза от рамките на своето предназначение. Или по-точно казано: "Всеки ежедневен нехудожествен предмет сам по себе си би могъл да бъде представен като "изкуство", ако се откъсне от естествения си контекст, употреба и значение." Предизвикателството, което Дешам хвърля в лицето на критиците е един наглед най-обикновен писоар. Но всъщност това, което го прави специален е подписът върху него и мястото, където е поставен - галерията. Тук е мястотода се спомене и небезизвестната "бутилка в рамка". Тези провокативни хрумвания на Дешам оставят след себе си безброй последствия, който са градивните тухли на творците от нашето поколение. Едно от най-важните следствия е повишаването силата на излагане на предметите за сметка на техните художествени качества. Освен това през 1970 лондонските художници Джилбърт и Джордж излагат себе си като живи склуптури. Самият художник започва да бъде възприеман като произведение на изкуството. Магическата му аура се прехвърля върху творенията му.

След всички тези провокации идва едно от най-големите предизвикателства - поп арт, начело с Анди Уорхол. Съвсем закономерно, в така създалото се потребителско общество, целите на творците не са да представят изкуство, нито дори художника, а стоката на всички стоки - знаменитостта. Колкото по-скандално е едно произведение, толкова по-обсъждано и ценено е то. Мерлин Монро след самоубийството и, автомобилни катастрофи, електрически стол, полицейски портрети на хулигани, расови размирици, погребение на гангстери, банални копия на супени консерви и други... Америка е затънала в блатото, наречено поп-арт. А скандалите.. Те стават част от живота на всеки американец..

След като в ателиетата на поп-арт "звездите" загърмява победният марш, започват да се формират по-малки групички хора, отегчени и изморени от кича и скандалите. Тяхното изкуство, за да се противопостави до крайност на заобикалящия ги поп арт, се ражда толкова семпло, че дори на пръв поглед безсмислено.С появата на минимализма сякаш изкуството е изчерпано откъм изразни средства. Това ново течение отстранява всички елементи на изразителността, за да се подчини на основния природен закон - простотата и повтаряемостта на събитията. Творците изоставят естетическия процес. Всичко това е една прелюдия към окончателното изхвърляне на този процес при последвалото концептуално изкуство. Минимал арт-а, заедно с merz-концепцията на Швитерс създават несмилаемото за обикновения човек концептуално изкуство. Пиеро Манцони консервира собственото си изпражнение и го продава с надпис "100% чисто лайно на художник". Дамиен Хърст излага мъртва овца в аквариум с формалдехид (1994). Често явление са склуптурите, потопени в кръвта или урината на художника. Всички тези неща създават през 90-те най-големите "антиарт" скандали. Въпросът е дали тези, които създават изкуството не са се обърнали срещу самото изкуство? Дали не го тъпчат, вместо да го развиват? Отговорът е строго субективен.

След дългото пътуване през годините, нека пошпионираме и развитието на постмодернизма в реално време. Повечето хора днес ежедневно се сблъскват с така наречения еклектичен (вехтошарски) постмодернизъм. Еклектизмът е нулевата степен на съвременната обща култура. Примерно, човек слуша реге, гледа екшъни, обядва със сандвичи на MC Donald's, ползва парижки парфюми в Токио, знанието му става предмет на TV-игри и т.н.. Това, в което се е превърнало изкуството е хаос, кич, безропотно следване на принципа "всичко е позволено". При една подобна липса на естетически критерии, за нещастие, парите се превръщат в единствения критерий.

В крайна сметка, истинският постмодернизъм, случайно или не, има 3 отличителни белега, 3 проблема пред себе си: проблемите на репрезентацията, репродукцията и легитимацията. Накратко, първият проблем засяга реалността, която вече е възпроизводима и нейните копия я изместват като хиперреалност. Втората отличителна черта (репродукцията) е тази, че колкото повече една картина става плакатно клише, толкова по-скъпо трябва да се плати за оригинала. И последния, може би най-сложния проблем е легитимирането. Чий вкус определя кое е качествено? Чия власт ще легитимира направеното като правилен начин на правене? Отговорът е: търговците и колекционерите на изкуство. Ранните авангардни модернисти са били наивни утописти в очакването си, че самата история ще ги признае. Късните (пост-)модернисти ясно съзнават, че проблемите на репрезентацията, репродукцията и легитимацията са много по-сложни от това, което техните предшественици са си представяли. Едно е съвсем сигурно обаче, че дори най-скандалното антиизкуство не може да устои на това да бъде признато като "изкуство".

Бъдещето на изкуството?? Би могло да се предскаже, според някои критици и творци. Най-логичното продължение е нагазването в дълбоките води на киберкултурата. Терминът киберпространство е измислен от писателя фантаст Уйлям Гибсън в неговия роман "Невромансер" и е дефиниран като "съзнателна халюцинация". Самата дума "кибер" е една от най-използваните представки в днешно време, обозначаваща свят на компютърно господство и на безплътен опит. Всъшност защо изобщо обяснявам какво означава, всеки се е сблъсквал с термини като кибернавти, киберпънк, виртуална реалност и т.н.. Объркано, дори плашещо звучи предсказанието "Хората ще загубят телата си." Но преди да бъдат направени прибързани изводи, трябва внимателно да помислим. Дали наистина има такава тенденция? И това добре ли би било? Може ли да се върви срещу еволюцията? За сега можем само да се надяваме на способността на човечеството да взима правилни решения.. :) Хмммм....


Статията е написана с помощни материали, взети от книгата "Представяме ви Постмодернизъм" на Ричърд Апигнанеси и Крис Гарат, издадена от "Апострофи", също така "Minimal art", "Dadaism" ( изд. "Taschen");