съвременно изкуство

Black Box Recorder


Сигурно ви е писнало,но под заглавието на тази статия отново ще сложа едно болезнено вярно клише: ‘в България нещата не се случват ’(или се случват заспало,със закъснение, достойно за учебниците по история на внуците ни). В това има нещо лошо и то е в загубата на информация, но има и нещо хубаво – гъдела, който ни прави ядосани и небезпристрастни към заобикалящата ни атмосфера. Веднъж раздразнени, спираме да чакаме провидението да сдъвче идеите и да ни ги изплюе в устите, а разбираме, че нещата всъщност не се случват от самосебеси, ами трябва някой да ги случи.
Едно от важните неща е да сме запознати с изкустюото, което правят по-порастналите в това отношение страни. Не става въпрос да се правим на многознайковци или на сноби, а да видим на кой етап от еволюцията си е в момента светът, да знаем също така какво вече се е случило, за да не повтаряме стари истини и най-вече заради удоволствието от личната консумация на добре приготвени идеи с гарнитура от зелен ентусиазъм.
Това, което ни сервираха преди 2 години АТА (център за съвременно изкуство, София), както и City Art Gallery в Пловдив и Варна, макар и поизстинало, беше едно интересно изживяване, което без съмнение е оставило ускоряващи се с времето импулси в мозъчното вещество на всеки, престрашил се да опита вкуса на черната кутия. Какво всъщност е Black Box Recorder?
“Черната кутия е малка,обичайна част от авиационната техника, която записва действията в пилотската кабина по време на полет. Телевизионните новини за катастрофи и измислените сцени във филмите са създали тривиалната представа,че това устройство улавя повратния момент при неизправност. Разбира се на него може да се запише това важно събитие, защото всъщност се записва всичко – независимо колко е банално или незначително.” (Саймън Мориси)
Слизаме по каменните стълби към галерията. Тя представлява хладно подземно помещение на една от къщите в Стария град на Пловдив, оборудвано с няколко телевизора, показващи видеозаписи. Ето я и аналогията – черната кутия е адски подходяща метафора за ролята на видеокамерата, както в ежедневието, така и в рамките на съвременното изкуство. Интересни факти научаваме от брошурите, с които се снабдяваме на входа. Видеото като изкуство съвсем не е ново. Появява се в края на 60-те и началото на 70-те във Великобритания и САЩ. Първите експерименти в тази област се свързват с имената на Брус Науман (USA), Марта Рослер (USA) и Дейвид Хол (GB). Първоначално видеокамерата е използвана само като средство за документиране на пърформанси, но с течение на времето всичко се изкривява до толкова, че артистите започват да създават пърформанси специално, за да бъдат заснети. Пренасяйки се в днешни дни, виждаме, че за 30-ина години видеоизкуството е успяло да прескочи множество психологически ограничения и развитието му продължава с висока скорост и все по-смели опити за изразяване идеите на художника.
Записът, който подейства на тялото ми като земетресение е от 1996 и неговият автор Дъглас Гордън е добре познат не само в Глазгоу и Кьолн, където работи, но и навсякъде, където хората са успели да задоволят първичните си нужди от храна и подслон и драпат към по-високи стълбички от пирамидата на еволюцията. Заглавията “Разделното аз 1” и “Разделното аз 2” подсказват, че творбите разглеждат противоположностите в човешката психика. В първата част виждаме две ръце, които загатват секс-сцена. Втората част наподобява първата, с тази разлика, че вече сексът е насилствен, борбата между ръцете е по-скоро изнасилване, отколкото любовен акт. Интересното в случая е, че зрителят не подозира един доста важен факт – и двете ръце са на един човек – Дъглас Гордън, който за да постигне желания ефект е обръснал едната си ръка. Доста впечатляващ експеримент, ”неспокойно загатване за секс и насилие в ръцете на самотно, разкъсвано от противоречия тяло”.
Третият запис на Д.Гордън – “Тъга”(1998) е като продължение на предните два. Ръцете представят сексуална игра, която е степенувана и от любовни кадри се променя в порнографски. Тук никоя ръка няма надмощие, което изключва неправилно тълкуване на връзката. Една от характерните черти на всички видеотворби на Д.Гордън е бавният ритъм. Артистът умишлено разтяга образите във времето, стремейки се да накара зрителя да съсредоточи вниманието си върху детайлите на самото движение. Нещо като противопоставяне на бързата смяна на образи в съвременните клипове. Той дори прави 24-часова прожекция на филма “Психо” на Хичкок, по време на която зрителите не могат веднага да реагират точно на видяното, а в тях се настанява някакво чувство за deja vu и едва след време се досещат откъде са им познати прожектираните образи.
Погледът ми се премества върху съседния телевизор, където тече записът на Рос Синклер “Студио ‘Real life TV’ ”(1995). Музикален канал на принципа “направи си сам”, където героят е уличен музикант, пътешестващ през любимите си песни. Докато авторът отчаяно се опитва да изпълни химна на пънка “Anarchy in UK”, под пронизващия вятър пред един супермаркет, малки подробности за мястото и езика разкриват, че Синклер не е в страна, където се говори английски. “Подробни подробности навеждат на мисълта, че творбата е всъщност изследване на самотата и отчуждението в свят, в който емоциите ни често се пречупват през стереотипите на попкултурата.”
“Място за финал” на Адам Чодцко реализира идеята му да направи филм само от финали, давайки на различни хора възможността да изберат мястото за завършек на въображаем филм. Общото във всички финали е осветлението, което е като по залез слънце и емоционално дооформя идеята за край, не само на деня, но и на въображаемата лента.
Гледайки филма “Мълхоланд драйв” на Дейвид Линч, особено впечатление ми направи една сцена, където певицата в един театър пееше адски тъжна песен. Необичайното в случая е, че дори след като певицата припадна, гласът и продължи, сякаш нищо не се е случило. Правя аналогия с една от лентите на Black Box Recorder – “Падащ материал”. Авторът му Греъм Гусин е в ателието си и прави експерименти. Всъщност експериментите са по-скоро с очакванията на зрителя, отколкото с нови похвати във видеоизкуството. Виждаме как той пуска касета, която започва да вие тъжно. Когато касетата свършва Г.Гусин я изважда, но мелодията продължава, като посажда в зрителя чувството, че нещо ще се случи. Е, не се случва нищо, но ако тогава знаех, щях да предпочета да гледам физиономиите на останалите наблюдатели, а не да зяпам в телевизора като хипнотизирана. Може би пък това да е била целта на хитрия запис?
Повечето от записите не правят впечатление на пръв поглед. Едва когато се вгледаш по-задълбочено в тях, улавяш същността им – дребни детайли, които могат да създадат цяла история. Чудесен пример е “Повей” на Сара Добай, където в едър план са снимани разлистващите се от вятъра (може би) страници на една книга. Зрителят възприема книгата като неодушевен предмет до момента, в който не усеща, че тя се разлиства сама, понякога бавно, сякаш препрочита важни пасажи от себе си, а понякога бързо все едно прескача безинтересните моменти. Основната асоциация – самоизучаване. И по време на своето самоизучаване книгата претърпява промяна – стига до момент, в който сякаш не може да продължи нататък, трепери безпомощно, но не може да разлисти собствените си страници (тук ми хрумва адекватната аналогия с филма “Кодът Пи” на Darren Aronofski). Накрая разбирам, че разлистващата се книга е събраните съчинения на Робърт Смитсън, а “Повей” всъщност представлява интерпретация на теорията на Смитсън – книгата се разпада под тежестта на собствената си вглъбеност.
Един от записите се отличава с доста оригинален финал. Авторът е Карл фон Вайлър, а самото видео носи заглавието “Пусни я”. Става въпрос за медицинската топка, която актьорът държи пред гърдите си, докато един глас отнякъде му крещи да я пусне. Напрежението се усилва и сякаш човекът усеща физическа болка, докато накрая не издържа и топката пада нагоре... Да, точно нагоре, защото в действителност той е бил с главата надолу и камерата също така е била обърната. Е, трудно би се сетил човек, макар че, предполагам, през цялото време малки подробности са намеквали за тази ситуация. Още една игра със зрителя.
Останалите записи на Родерик Бюканан, Марк Дийн, Греъм Фейгън, Рейчъл Лоуи, Кристина Маки и Кени Маклеод са не по-малко интересни, но не успяха да се вместят в спомените ми... Сигурно защото мозъкът ми беше настръхнал и трудно доверчив след видяното. А то наистина, съвсем честно, не може да се опише. Тази статия е един провал в товаотношение. Не само защото е твърде кратка, за да побере шантавите идеи на толкова много развинтени въображения, но и заради ефекта, който може да бъде постигнат само, ако си бил там и си гледал, докато записите са добавяли резки в смутения ти мозък. Единствената цел на всички тези драсканици беше да се сложи върху масата едно доказателсво, че нещата в България все пак имат потенциал да се случват и се случват, доказателство, че не липсват и хора, с възможност и ентусиазъм да ги случват, но... това достатъчно ли е? И какво, по дяволите, има там, по родните места на тези кадри, което го няма тук?

 


 

 

 

любопитни имена:

 

Иля Кабаков

Олафюр Елиасон

Ернесто Нето